Начало 

До Китай и отзад

Александър Михайлов е роден на 26.02.1989 в гр. София, завършил е Компютърно проектиране и технологии в машиностроенето. Ето и разказът му за участието в международния обмен на специалисти “The Second Taian business trip for foreign experts” в Китай.

Нашата планета се върти. И то не на където и да е, ами в посока от Запад към Изток. За това слънцето изгрява от изток и залязва на запад, денят, както и нощта, идват от изток. Това може да ни наведе на няколко мисли, една от която е че, светът върви на Изток, най-буквално и директно, че това е посоката на бъдещето. Аз не бях излизал никога от страната, и понеже обичам да започвам от далеч, и първият ми скок да е на високо, както първият концерт, на който отидох, беше „Стената” на Роджър Уотърс, защо не и първото ми излизане от страната, виждане на свят, да не бъде до някоя съседна страна, например Гърция или Румъния, ами чак до другия край на света, в Китай.

Всъщност от миналата година се опитвам да стигна до Китай, щях да посещавам същото събитие за обмен на опит, но след като бях преминал първоначално одобрение, и след седмица мълчание от китайска страна, ми казаха, че съм бил твърде млад.

Е, тази година вече не бях твърде млад, въоръжен с издадения миналата година паспорт, както и CV, на което пише “senior mechanical engineer” като настояща позиция (да съм senior, колко пък да съм senior), и една обиколка около слънцето по-възрастен от миналата година, официална покана от китайска страна, изпратена информация за закупен билет и направени хотелски резервации, се сдобих с виза за Китай и вече бях готов да отида на второто бизнес пътуване за чуждестранни експерти до Таиан, където щях да го раздавам експерт машинен инженер. При това senior. Какъвто съм, който иска, нека се опита да отрече.

Таиан (не съм много сигурен за изписването, с и, й, я) е едно малко градче с 5,6 милиона души население, административен център на провинция Шандун (Shandong), на 417 километра от Пекин в посока юг-югозапад. Местната управа, заедно с местния бизнес, организира подобни мероприятия с цел обмен на опит, привличане на чуждестранни кадри за работа по проекти или за постоянно, и привличане на чуждестранни инвестиции за сключване на споразумения за партньорство. За да стигне моята особа до там, трябваше първо да се научи да лети. Като човек, който до този момент не е излизал от страната, или летял със самолет, това щеше да бъде ново за мен, непознато, чуждо, и интересно. Вярвам, че човек трябва да прави нови неща, да излиза извън зоната си на комфорт, да прекрачва границите си, да прескача бариерите си. И тъй, на 5 септември вече се бях изправил пред ето тази бариера:

Airbus A320 на Аэрофлот, чакащ на Терминал 2 на Летище София, за да ме отведе до Шереметиево в Москва. Имах възможност да си избирам полетите до Пекин, предпочетох да летя с Аэрофлот през Москва, за да не натоварвам прекалено много домакините си финансово, тъй като бяха така любезни да ми покрият всички разходи по пътуването и престоя. Нищо друго не оставаше, освен да прекрача портала на пътеката за качване на самолета, който щеше да излети в 12:30 на обяд, and so my adventure begins.

Като за първо летене със самолет, усещането при отлепяне от земята мога да опиша само с две думи: страшна сила. Обаче за кратко, след което има малко над 3 часа полет на разстояние 1477 километра до кацане на Шереметиево. В началото на полета имаше какво да се гледа от прозореца, имах късмета на три от четирите полета да съм до прозорец, но понеже не съм особено компетентен фотограф, снимките не са нещо особено. Дунав е доста широк. Мястото ми беше отзад, от лявата страна на прозореца. Първоначално през прозореца все едно пред мен се прожектираше филм, гледката беше прекрасна, а светът отгоре изглеждаше толкова дребен, но пък към средата на полета вече изглеждаше като че ли цяла Североизточна Европа е покрита с бял облачен воал. Нямаше какво да се види и снима, тъй че потънах в книжки, както и в четене на някои от нещата, свързани със събитието, което посещавам (които може би трябваше да съм прочел доста по-рано, преди да се кача на самолета).

За самолетната храна бях чувал доста легенди колко е гадна, оказаха се неверни, или просто и това ми е било ново и интересно, но останах доволен, храната на полета е калорична и питателна.

Чак при наближаване на Москва имаше какво да се види през прозореца, след като самолетът вече се беше спуснал под облачната покривка. Москва също изглежда интересна от високо, дори бих я посетил някой път, но този път, понеже нямах виза за Русия, и не можех да излизам от Шереметиево, а пък имах да си отвися почти 6 часа там. Но пък Шереметиево е гигантско. Всъщност всичко в Москва е гигантско, в сравнение със София. Шереметиево отвътре прилича на мол, а всички надписи вътре бяха на руски, английски и китайски, което ме наведе на мисълта, че редовно преминават китайци през това летище, имаше къде да щъкам и да се разхождам, за да не скучая, докато чакам полета от 21:25. Също както се разхождаше и този гълъб.

В Шереметиево забелязах няколко гълъба, вътре в терминала, спокойно си щъкат и хвърчат. И никой не ги закача. Явно е нормално. Щом искат, нека е така.

Часовете до полета се изнизаха, качих се, излетях, отново бях до прозореца, този път от дясно, за дългия полет от Москва до Пекин самолетът беше Boeing 777, значително по-голяма машина. Вече имам един полет под пояса си, нищо не можеше да ме изненада. Докато имаше какво да се види, отново всичко през прозореца беше интересно, но освен че настъпи нощта, над земята отново се беше спуснало плътно бяло покривало, и нищо не се виждаше през по-голямата част от полета. Скоро след излитането опитах да спя, но предремах за не повече от половин час. В самолета се чува постоянния тътен от работата на могъщите двигатели, не мога да си представя как някои хора успяват да спят, но успяват, за което им завиждам. Освен с четене, се разсеях и с филма “The circle” с Ема Уотсън, препоръчвам. На предната седалка има дисплей, на облегалките букси за слушалки, гледаш си и си слушаш каквото искаш, без да безпокоиш съседа. Марко Поло на такива удобства не се е радвал. Поднасянето на храни и напитки беше точно на място, човек като не може да спи, поне кафета да пие, за да не му се спи.

Сутринта дойде, наближавах Пекин, беше слънчево и топло, бяхме се спуснали отново под облаците, и можех да разглеждам от високо Китай. Правеха впечатление многото вятърни турбини, както и фотоволтаиците по покривите на сградите. Наближавайки Москва също забелязах фотоволтаици по покривите. В Пекин още в 10 сутринта беше 31 градуса. Посрещнаха ме на летището заедно с двама румънци, момче и момиче, Йено и Андреа. Андреа беше особена красавица, дори и китайките в последствие се обръщаха след нея и коментираха колко е хубава. Докато стигнем до мястото, където трябваше да се качим на таксито, трябваше малко да се поразходим нагоре-надолу, напред-назад, организаторката ме попита дали имам нужда от помощ с багажа. Аз се пошегувах с нея, че съм здрав и якичък, и че бих могъл с другата ръка да я нарамя нея. Може би не трябваше да я изръсвам тази глупост, но тя се засмя, надявам се да е приела шегата. В таксито предремвах, ту спя, ту съм буден, случи се да се събудя, да се огледам, и да се зачудя в коя част на Дружба или Младост се намирам. Колкото и да ми се виждаше чуждо, все едно съм попаднал на Марс, виждах неща, които ми напомняха за родната София.

Китайците шофират малко като селяни. Такситата са предимно хюндай, хонда и тойота, всичките вероятно са държавни, а пък шофьорите са в униформа. Направи ми впечатление, че докато стои на едно място в задръстването, шофьорът дърпа ръчната спирачка. Не знам защо обърнах толкова внимание на това.

В хотела бях умрял. Успях малко да поспя, трябваше да се срещна с един човек в 19:00 в лобито на хотела, имах време до тогава да се настаня и да се очовеча. В Пекин щях да прекарам само първата вечер, а на следващия ден след закуска щях да се придвижа заедно с цялата група до Таиан. Гледката от хотела беше интересна, високи сгради до където стига погледа. Време и енергия за разходки нямах, нямаше и да имам, не съм ходил нито до китайската стена, нито до забранения дворец, изобщо никакви забележителности не съм видял, никакъв турист не съм, а и все пак бях там в официален капацитет, на бизнес мероприятие, един вид. Снимки от забележителности няма, само от неща, които направиха впечатление на мен. Какво прави инженерът в чужда страна? Снима контактите и щепселите.

Разбирам, че това всъщност е американски стандарт, а пък в горните отвори може да се включи европейски щепсел.

Вечерта в лобито на хотела не успях да се срещна с човека, когото търсех, възможно е да сме се разминали и да не сме си обърнали внимание, въпреки че беше празно, а дори срещнах една дама от организаторите на събитието, която го познава, но все пак следващата сутрин на закуска се срещнахме. Вечерта в лобито на хотела обаче срещнах друг господин, дошъл за същото събитие, особено странна птица, финландец, възрастен, на 62, с двама синове, на 26, и на 28, колкото мен, учен, биолог, по негови думи доста заможен, разговорлив, и обичащ да си пийва. Не можеше да се сети кой е Симо Хайха. Покани ме на по бира в бара, черпи, изпихме по две, говорихме за политика, жени, пиене, семейство, синовете му, как ги бил разглезил. Китайската бира е с 2,5% алкохол, тази се продава в разфасовки по 600 мл, ако човек иска да пие читава бира в Китай, трябва да пие вносно. Не казвам, че китайската бира е лоша, просто е слаба. Кари, финландецът, искаше и вечеря да ме черпи, но му отказах, 21:00 минаваше, а на мен вече ми се спеше, или поне организмът ми това ми твърдеше, бях по-заспал, отколкото гладен. В последствие му казах, че се оплаква, че е разглезил синовете си, а аз съм на годините на по-големия му, току що се е запознал с мен, и иска да ме глези. Не става. Коскоджамити и мъж съм, два метра, не толерирам да ме глезят, не се чувствам комфортно, две бири са ок. И тъй, легнах си без да вечерям, трудно заспах, и после пак, ту заспивам, ту се събуждам, не мога да се отпусна и съм постоянно нервен, а като се събудих, вече бяха минали 24 часа от последния път, когато бях ял на самолета, и не бях озверял от глад. Пътуването обърква организма. На закуска, понеже съм чревоугодник, а ресторантът е на принципа на шведска маса, взимах от всичко, което ми се стори интересно, ново и непознато, без да прекалявам и да се тъпча. Китайско на шведска маса. Макар че храната там няма почти нищо общо с това, което ще намерите в китайските ресторанти тук. Намерих си компания за закуска, Марсела, аржентинка. На това събитие трите задължителни, дежурни, досадни въпроса бяха „как се казваш”, „от къде си”, „с какво се занимаваш”, или на английски „what is your field of expertise. На всички омръзнаха. Не мога да кажа, че съм запомнил и половината хора поименно и с какво се занимават и от къде са. Лека полека се появиха на закуска и другите участници в мероприятието, имах възможност да се запознавам един по един с тях, срещнах се и с човека, с когото трябваше да се срещна предната вечер, Giorgio Magistrelli, съпругът на Венета, която ме агитираше още от предната година да отида на това събитие, намерих го след закуска на маса с други италианци. Ние се бяхме срещали един път в България, но най-вероятно не се бяхме запомнили. Вече е 7 септември, а на мен са ми се слели 5 и 6, но съм се очовечил, кафето помага. Към мен и Марсела са се присъединили един по един още хора, дойде и Кристофър, който имах усещането, че е американец още преди да си отвори устата и да чуя акцента. В последствие му казах, че излъчва аура на надеждност, и че изглежда като сериозен човек, на когото може да се разчита. Агроном, земеделец, голям специалист в областта си, много начетен човек с богата обща култура. Той обработва земя, трябва да е корав, земята не толерира слабаци. Подобно на мен, аз обработвам метал.

Като цяло на това събитие се бяха събрали какви ли не хора. Новозеландци (кивита), индийци, пакистанци, японци, поне един непалец, един господин от Уганда, един господин от Того – натурализиран канадец, американци, мексиканци, аржентинка, италианци, немци, поне един холандец, финландецът, който споменах по-рано, поляци, румънци, унгарци, белоруси, мисля, че и украинци, поне един португалец, израелци. Всичките били къде ли не, видяли какво ли не, живяли и работили къде ли не, включително и в Китай, светила в съответната си област. И сред всичките тия хора аз. Британци и руснаци не забелязах. Бях единствения българин, Венета ми каза, че другите хора, които предложила, били отхвърлени, а миналата година имало 9 българи. Донякъде се радвам, че бях единствен, защото ако имаше групичка българи, вероятно щях по-скоро да се изолирам с тях и да си говоря предимно с тях, вместо с всички останали. Така че това да съм единствен допринесе за имерсията.

След закуска настана време да си събираме катуна и да се насочваме към ЖП гарата, за да хванем влака за Таиан. Имаше малко време, през което се разходих пред хотела, и събрах местни камъчета, защото имах поръчки от двама души да им донеса камък от далечната китайска земя. Направи ми впечатление колко са широки велоалеите в Пекин. На булевард с по три автомобилни ленти в една посока, велоалеята е широка колкото една автомобилна лента.

Щеше да ни извозва автобус, обаче не можел да стигне навреме поради задръстване. А това пък означаваше възможност да се пътува с пекинското метро.

Билетът за метрото в Пекин струва 3 юана, което по груби сметки е някъде около 75 стотинки, и представлява пластика, която пускаш в машина, за да отвори портал, а като излезеш, трябва да пуснеш в машина на изхода, за да те пусне да излезеш, и си остава вътре. На входовете на метрото има скенери, задължително се преминава през тях, и ти, и багажът ти, и има полиция и камери навсякъде. Както може да се очаква, мрежата на метрото в Пекин е много по-сложна от тази на софийското, с множество пресичащи се линии и станции, от които трябва да се прехвърлиш от една линия на друга. Пероните са оградени с прозрачни огради с врати, и когато влакът спира, спира така, че вратите му да съвпаднат с тези на оградата. Предполагам това е с цел безопасност, да не падне или скочи някой на релсовия път. Противно на очакванията, влаковете в пекинското метро не са претъпкани, но ние сме голяма група. С нас се движиха четирима от организаторите, три жени и един мъж. Всеобщо известен факт е, че колкото по-голяма е една група хора, толкова повече заприличва на стадо. И това стадо трябва да бъде направлявано от една точка до друга, без да се изгуби никоя глава добитък. И понеже аз съм високо говедо, организаторите ме натовариха със задачата да служа като пътепоказател, да ръкомахам и да направлявам групата. Един от американците каза, че са ме нагърбили с “tall white guy job”, тоест с работата на високия бял мъж. Макар че той не беше много по-нисък от мен, мисля, че се казваше Джон, винар от щата Вашингтон.

Придвижихме се с метрото, прехвърлихме се на една станция на друга линия, стигнахме до ЖП гарата. Като за смотани чужденци, всичко беше написано и на английски. Пекинската южна ЖП гара също беше гигантска, както и всичко останало.

И не бях единствения, който снима.

В Китай обаче имаше много опашки. Навсякъде. На летището, на метрото, по ЖП гарите. На ЖП гарите също строг пропускателен режим, влиза се и се купува билет само с личен документ, всъщност и в метрото само с личен документ се влизаше, чужденците с паспорти, всъщност чужденците навсякъде трябва да носят паспорт със себе си (както тук навсякъде трябва да носим личен документ, така и там, нали, не е толкова необичайно), през пропускателните пунктове на ЖП гарата се минава с паспорт, ти и багажът ти минавате през скенери. Китайците или са големи маниаци на тема контрол и микроменажиране на населението, или имат реална, постоянна терористична заплаха, която взимат насериозно. Не бих се изненадал, в далечния им запад, който се нарича техния „Див Запад”, подобно на някогашния американски, имат мюсюлмански малцинства, а сред тях оперират и екстремистки групировки и клетки. Всъщност в Китай животът, цивилизацията и икономическата дейност са съсредоточени в източната част на страната, на запад е дива пустош. За нашата групичка чужденци отвориха отделен пропускателен пункт, докато местните плебеи се редяха на опашки. Билетът за влака е хартиено талонче, и при все че има QR код на него, полицайката ми го перфорира с ръчен перфоратор. Странна работа.

Във влака отново бях късметлия, до прозорец от лявата страна, а на следващите две седалки до мен италианци. Те пък си приказват на италиански, за това аз си приказвах с Кристофър, който беше попаднал на мястото пред мен. Влакът лети. Влак-стрела, движи се с 300 км/ч. На гърба на предните седалки, в мрежичка, освен списания и брошури, като в самолетите, бяха оставили и торбички, в случай че на някой му стане лошо. Такива дори и в самолета нямаше. А във влака беше доста по-комфортно, отколкто в самолета, ускорява поносимо, след което поддържа постоянна скорост и вози много гладко. Със съседите от предните места се шегуваме, че когато двама италиански мъже си говорят помежду си на италиански, значи със сигурност става дума за жени, особено пък ако чуеш думата senora, и всичко ти става ясно. Споделих, че миналата година не са ме поканили, защото съм бил твърде млад, цяла една година по-млад, отколкото сега, когато съм на 28, а един господин от предните места, не помня пакистанец ли беше, или пък непалецът, сподели, че той е на 27. А сега де? Кристофър пък се пошегува, че за да съм тази година единствения българин, за разлика от 9 миналата година, значи организаторите са решили, че бългрите сме шумни и досадни, и айде тая година да вземем само един, и то не от тия, които дойдоха миналата година, ами друг. Обяд сервират, подобно на самолетния, ама още по-обилен и приятен, а аз съм чревоугодник, пък и с клечки ядох, да се упражнявам, вярвам силно в принципа “When in Rome, do as the Romans do”, въпреки че не съм бил в Рим. Или никъде извън България преди това. Кристофър ме пита „ти още ли ядеш бе?”, обяснявам, че не обичам да си давам зор, като ям, обичам да се наслаждавам на храната, опитах се да кажа, че съм чревоугодник, но не можах да се сетя за думата на английски, все още не я знам. А във влака и бира предлагат, будвайзер с нормално алкохолно съдържание за 15 юана, което по европейски стандарти е евтино дори.

Докато влакът лети през китайската провинция, между спирките в малки градчета от по няколко милиона души, преминаваме през земеделска земя. Огромни поля, много често от царевица. Питам Кристофър какъв процент от тази царевица смята, че е ГМО, неговото предположение е, че почти всичката. За тези, които се боят от ГМО, да знаете, най-вероятно поглъщате огромни количества ГМО, и не сте умрели. На Кристофър му беше направило впечатление, че не среща никакви животни, и няколко по-късно, като по поръчка, подминахме малко стопанство с няколко крави. Колкото да се каже, че има. Той наблюдаваше гледката през прозореца с такъв интерес и любопитство, с каквито аз сигурно бих наблюдавал машиностроително производство. Всеки със своите професионални изкривявания.

Влакът пристига в Таиан, слизаме, и отново опашки. Преминава се през портали, където си пускаш билетчето, за да се отвори и да те пропусне. Идиотът си е оставил билетчето във влака, дори не го е забравил, просто го е оставил. Трябваше да ме пускат с друг билет, за да премина. А и разбрах после, че на организаторите им е бил нужен билетът, за да докажат разходи, понеже те покриват всичко, а аз просто да го оставя във влака. На излизане от гарата ми направи впечатление будка с полицаи, поне двама имаше вътре мисля, а единия спеше. Не го снимах, искаше ми се да го снимам, но не го направих, а и по-добре, защото в последстви разбрх, че бих си имал проблеми, ако снимам полицията. Но полицейско присъствие наистина има много и навсякъде.

Снимах все пак този бус, до автобуса, който щеше да ни откара до хотела. Мислех си, че сме много хора, и все пак в един автобус се събрахме. Още в автобуса на някои от нас ни раздадоха баджове с номера, на които пишеше, че сме чуждестранни експерти. Пристигнахме в хотела, и там ни очакваха група преводачки, по една за всеки делегат, с бадж с номер, съответстващ на делегат. Преводачките бяха момиченца на по 20-21 години, доброволки, студентки по английски. Мисля, че в цялата група преводачки имаше едно момче, но май не го видях. Намерих се с моята преводачка, много мило момиченце, на име Cheng Ann Ye, или Annie Cheng, или Ан И Чан. Пишат си първо фамилията, а разбирам, че имат китайски имена, и английски имена, с които се представят пред чужденците, защото ми беше направило впечатление, че и организаторите са с имена Сара Гуо, Ерик Лиу, Лидия Ли, Линет Ксиан, и така нататък.

Официалната вечеря започва в 18:00. В самия хотел има засилено полицейско присъствие, а без баджа, който ми е даден по-рано, ме спират и не ме допускат никъде. Пред залата,където се провежда официалната вечеря, също има скенер и полицейска проверка. Мерките за сигурност са заради присъствието на събитието на целия местен политически и бизнес елит. В самата зала също присъства полиция, съдейки по нашивките, доста висши, дори елитни кадри. За цивилни не съм се оглеждал, възможно е да е имало. Държат се речи, провеждат се церемонии. По време на вечерята съм разположен до Кристофър и Аугустин, господинът от Того, натурализиран в Канада, и въпреки че съм обещал, че няма да приказвам за политика, Кристофър още от сутринта съм го зачекнал на политика, на тема размириците в САЩ, Тръмп, Хилъри, бъдещето на САЩ като световна сила, залезът на САЩ, заемането на мястото на световен хегемон от страна на Китай, разглезеното поколение готованци, което расте в САЩ, когато председателят на местната стопанска камара, който се разхожда между масите и поздравява и вдига наздравица с отделни хора, се е приближил до мен и иска да говори с мен, а аз не съм му обърнал внимание и продължавам да си приказвам с Кристофър, докато не ми казват, че човекът иска да говори с мен. Ставам, извинявам се, казвам, че социалните ми умения и поведение на официални мероприятия имат нужда от работа. Превеждат ми неговите думи като „Много си красив и да вземеш да научиш китайски”. Разбирам, че китайците са много любезни, а пък аз се бях постарал да приличам на човек за това официално мероприятие, но това беше поне малко обезпокоително, освен да кажа, че ще имам предвид и китайския за в бъдеще, не знаех как иначе да реагирам. Откривам, че съм доста сакат откъм soft skills.

След края на официалната вечеря, тъй като гравитирах към една групичка около Кристофър и Аугустин, Кристофър предложи да се отървем от официалните одежди, или както се изрази той, който израз на мен много ми допада, пингвински костюми, “Let’s get rid of these penguin suits”, и да излезнем за по бира. Организаторите ни обясняват, че е малко непрепоръчително да излизаме извън хотела, не можели да гарантират нашата сигурност и безопасност. Самото събитие, както споменах, е строго охранявано, а и вероятно не искат ние да се шмиткаме из града и да вършим пиянски зулуми, да пощипваме китайки, да преобръщаме кофи за смет, и други вандализми. Но на не повече от 50 метра от хотела имаше бар-градина, където отидохме за наливни бири, аз, Кристофър, Аугустин, угандецът Едуин, и още групичка италианци и американци, отбрани пиянки.

Приказва се за всичко, политика, международно положение, Северна Корея, пиене, жени. Аз се изтеглих след не повече от 3 бири. Уж ми се спеше. Но както и предната вечер в Пекин, лягам да спя, и не мога да заспя, или се будя. Понеже е петъчна вечер, в Китай може да е 1 след полунощ, но в България е привечер, хората сядат на маса, и аз използвам възможността, че viber работи, да тормозя хора в родината. Редовните ми петъчни пияници ме осведомяват, че по необходимост си пиянстват без мен. Имах си все пак силна доза приспивна литература, та успях да заспя, за да бъда адекватен утре. За да е пълна имерсията, настроил съм аларма за 6:30 сутринта, както предната сутрин, пищящо кречетало за предупреждение за ядрен удар. Няма как човек да не скочи от кревата.

На закуска изнесената храна е по-скоро обедно меню, отколкото за закуска, което за лакомник като мен е идеално, а пък най-търсената течност беше кафе. Който твърдеше, че е буден, лъжеше. Седнах при един португалски господин, Жоао, като към нас се присъедини и един израелец. Жоао спомена, че преводачките са ни като бодигарди. Не можах да се съглася, тъй като не виждах как момиченце на три четвърти от ръста и годините ми и половината от килограмите ми може да ми бъде бодигард, по-скоро бавачки, защото ни направляват да бъдем където трябва когато трябва, и ни държат изкъсо да не свършим някоя простотия. Някой от двамата каза, че неговата преводачка му била като сянка, на което пък аз отговорих, че моята я засичам с някое друго момиченце да се кикотят, пита ме „нали можеш сам да си стигнеш до стаята”, разбира се, че мога, и те двечките, или на по-голяма групичка, отиват някъде другаде да си приказват нещо и да се кикотят. Поне младите момичета тук и там си приличат. Мисля, че тъй като бях от по-младите хора там, макар и не най-младия, в очите на преводачките съм бил по-скоро батко, отколкото чичка. А и на акъл сигурно съм най-близо до тях.

След закуската трябваше да се съберем пред входа на хотела, за да позираме за групова снимка. Виждам се там някъде. Същият ден снимката беше готова, имам я на хартия, ще си я рамкирам. Фотошопът е много добър, като я видях, изобщо не ми направи впечатление, че не се бяхме снимали на фона на планина Тай, а пред входа на хотела.

Наснимахме се, след което отидохме в същата зала, където се проведе официалната вечеря, за официалното откриване на събитието. Отново строго охранявано. Държаха се речи, които ме наведоха на мисълта, че цялото събитие е с показна цел, организирано от партията с цел да покаже колко се грижи за нуждите на бизнеса.

Господинът от дясната ми страна е Анджело, за него ще става дума още по-нататък, един човек през него е Аугустин, а пък едно място по-наляво от мен е Андреа.

Речите приключиха и се насочихме към залата, където се провежда самото събитие, срещите на чуждестранните експерти с местния бизнес. Пред залата имаше изложение на продукти на местни предприятия, включително и на биропроизводители.

Китайска вайс бира. Бутилка от 720 милилитра, прилично добра, алкохолно съдържание отново 2,5%, но понеже е вайс и е малко по-мътна, се усеща като по-тежка.

Всеки експерт се настанява на павильон заедно с преводачката в очакване да бъде посетен от представители на фирми. За да е бил поканен човек да участва на това събитие, има заявен интерес от конкретни фирми да се срещнат с него, след като са получили данните му. Така съм се озовал и аз там на другия край на света.

На някои успях, мисля, да кажа много ценни неща, макар да не смятам, че съм успял да помогна на всички, а и някои от нещата, които съм казал, за мен всъщнст са някакво базово, повърхностно познание, а не някакво зорко пазено ноу-хау.

Едно от предприятията, които ме посетиха, Shandon Longye Machinery, ме поканиха да посетя тяхното производство. Събитието трябваше да продължи до 17:00, но беше започнало да затихва още след 15:00, което даде възможност аз и преводачката да бъдем взети от хотела с автомобил и да отидем да видим предприятието. Фирмата произвежда сондажни машини, като на място извършват само довършителни работи и монтаж, всичко поръчват от подизпълнители. Имат клиенти в Африка, Латинска Америка, Русия, Швеция и Норвегия. Тъй като имам известна кратка практика в този сектор, ми беше интересно, и както всеки път, когато попадна в производство, съм като дете в сладкарски магазин. Казах им някои неща и им дадох някои насоки, с които се надявам да съм бил полезен.

Междувременно пък част от делегацията са ходили да изкачват планина Тай, с което, ако имах свободното време, вероятно също бих се заел. Но, както установихме, аз за турист не ставам. След 17:00 вече бях обратно в хотела. Ан И ми отправи покана да вечерям заедно с нея и още две преводачки, и на тази покана не можех да откажа.

Вечерям си аз с трите момиченца, опитвам се да не бъда абсолютен идиот, успявам да вляза в ролята на 5-6 години по-млад от себе си, понеже по принцип на акъл съм все още в пубертета, така че няма някаква съществена възрастова бариера между мен и тях. Те тричките заедно лигавят една бутилка бира Tsingtao, като си я сипват в чаши по-подходящи за вино. Разбирам, че в Китай бира така се пие, а и се гледало с много лошо око момиче да се напие. Споменавам им, че някой грамаден тип като мен спокойно може да изпие шест шишета такава бира преди изобщо да усети нещо. Причиних им истински културен шок, като им споменах за тогава нашумелия случай с депутат, чийто невръстен племенник прострелял друг човек с неговия пистолет, а още по-голям културен шок им причиних с идеята, че аз имам възможност да подам документи и да получа евентуално разрешително за носене на оръжие, което за цивилни в Китай е напълно недопустимо. Разбрах, че измежду трите девойки единствено моята преводачка си няма приятел, а и се поинтересуваха аз имам ли си приятелка, като и на двамата ни беше поставена задача за следващия път да сме си намерили приятел съответно приятелка. Другите младежки теми, които обсъждахме с дамите, включваха и филмови звезди, и се интересуваха аз точно какви момичета харесвам. Всеки път, когато забележеха някъде Андреа, се обръщаха след нея и коментираха колко е хубава, с което нямаше как да споря. Всеки път когато някой от делегатите преминеше покрай масата, където вечерям с преводачките, ми смигаше и ми хвърляше съзаклятнически поглед в стил „ти мръснико”.

Момичетата все пак някъде след 22:30 се ориентираха към заспиваме, ресторантът на хотела се поопразваше, а аз пък се причислих към една групичка, състояща се предимно от италианците, Кристофър, Едуин и Аугустин. Сред италианците беше и тяхната дама, Даниела, за да не бъдат съвсем коч къмпани. Италианците обаче изобщо не се съобразяват, приказват си помежду си на италиански и не се усещат, че около тях има и хора, които не разбират италиански, и си приказват и за жени, дори и в присъствието на Даниела. Когато все пак разговорът премина и на английски, успях да се наслушам на доста интересни истории, кой къде по света шмиткал, кой какви авантюри имал, аз пък обещах на Джиорджио да заведа него и Венета на битака в Орландовци, когато и двамата са в България. Тук-таме засегнахме и по някоя професионална и бизнес тема. Все пак, по всичко личеше, че персоналът чака само нас, за да затвори ресторанта, а ние сме крайно несъобразителни, но някъде след полунощ се разотидохме, за да може и персоналът да приключи най-сетне работното време. Вълненията от цялото преживяване отново отложиха заспиването, и когато в 6:30 сутринта изпищя алармата на ядрена тревога, аз я спрях с мисълта „още 5 минути”, които се оказаха един час, докато Ан И не ме събуди по телефона. Едно успиване на другия край на света би могло да има много по-сериозни последици, отколкото тук, за щастие в този случай нямаше. А пък обичам да си мисля, че съм сериозен, стриктен и дисциплиниран, почти по военно му.

На 9 септември също се провеждаше събитието, но само от 9:00 до 11:00. Както подобава за събота сутрин и за такъв кратък период от време, имах малко и не особено продуктивни срещи, но пък ми беше хрумнало да си направя групова снимка с една групичка от преводачките. Помолих Ан И, а пък от нея разбрах, че и без друго имало достатъчно момичета, които искали да се снимат с мен, така че ми каза „I will summon the girls for you, тоест ще призове момичетата.

Много ми хареса начина, по който се изрази, ще ги призове. И така се оказах наобиколен от китайки. Освен това се оказва, че аз тъй като съм висок, светъл и зеленоок, в Китай се явявам екзотика. В последствие обратно в родината ще ме питат „Добре де, защо не посегна на някоя?”, и наистина не мога да дам друг добър отговор, освен „Отишъл съм по работа, трябва да се държа на положение.

Събитието премина, на обяда успях да взема контакти на двама господа израелци от техния институт по материалознание, с цел да ги предам на инситута по материалознание към БАН, където знам, че работят по сходни проекти. Взех си сбогом с Ан И, понеже след обяда вече беше време да се качваме на автобус за ЖП гарата.

Докато чакахме в лобито да се качим на автобуса имахме време за приказки. Най-полезното нещо за нас посетителите на това събитие всъщност е възможността да общуваме помежду си, всеки от нас се явява носител на информация и гледни точки, които да са нови за другите, и потенциален полезен контакт. Това стърчащото с изнесената напред като на костенурка глава съм аз, от ляво е Жоао, евреинът португалец, а срещу мен е Йено, румънецът.

В автобуса се настаних именно до Жоао. Персоналът на хотела, заедно с преводачките се бяха събрали да ни изпратят. По пътя до гарата продължавах да нарушавам обещанието си да не приказвам за политика, а до Жоао се бях настанил точно защото бях открил, че ще е интересен събеседник за политически теми като граждански войни в Португалия, в които е взел участие, шофирането на китайците, което, докато пътувахме, забелязах, че прилича на българското, а Жоао е живял дълго време в Китай и се е сдобил и с шофьорска книжка през това време. За 20-те минути път до гарата успяхме да сместим и теми като комунизъм, социализъм, феминизъм, жени.

Пред гарата намерих място, където да се покатеря и да направя тази и още 3 подобни пейзажни снимки, въпреки че организаторите искаха да се придвижваме и да не спираме за снимки.

Фактът, че Андреа е попаднала и на четирите такива снимки е чиста случайност. Наистина. На влизане в гарата нашето стадо успя да предреди немалко хора, и отново преминахме през скенери, както ние, така и багажите ни, навсякъде скенери, не знам само как на качване в автобуса нямаше скенери. И личен документ задължително, съответно за чужденците паспорт. Подлежахме и на детайлно опипване. За сравнение, наскоро пътувах до Пловдив, понеже вече ме чакаха приятели във влака с купен билет, аз просто преминах през Централна гара и се качих на влака, без по пътя никой да ме спре или да ме пита каквото и да е. Някой беше споменал, че китайците харчат повече за контрол на собственото си население, отколкото за отбрана. Всъщност в автобуса Жоао спомена, че китайците били имали много буен нрав, и ако правителството не ги държало под строг контрол, държавата щяла да се разпадне.

Преди да се качим на влака, на перона, успях да заприказвам професор Ханс-Петер Сашенмайер, който беше държал реч на откриването, и да се сдобия с копие от нея, което да прочета по-късно. Тъй като той е работил в института, който е въвел понятието Industry 4.0, помолих го да дефинира понятието в 2 изречения, което породи разговор, който привлече вниманието и на Едуин и Аугустин. В индустрията важи с пълна сила правилото adapt or die.

Във влака се настаних до Анджело Теобалди. Най-търсената течност по време на пътуването в нашите вагони беше бирата, при това вносна, с нормално алкохолно съдържание, а не като китайската. Анджело е дори по-общителен от мен, тъй че уплътнихме цялото пътуване с приказки. Той, горкият, е на 52 години и подобно на мен машинен инженер, но специализирал в аерокосмическо инженерство. Оплака се колко е трагично положението в Италия въобще, в частност за инженери, как напливът от KLETI SERIJSKI BEJAMCI от цяла Африка също допринася за обстановката в Италия, и че всъщност с Италия е свършено, докато аз го агитирах да дойде в София и да стартира бизнес, примерно да прави дронове, че би намерил пазарна ниша и реализация, както и хора, с които да работи, в това число и мен.

На излизане от пекинската южна ЖП гара отново минахме през скенери. ЖП гарата също прилича на мол, вътре има всичко. Щеше да ни вземе автобус, но трябваше да се поразходим малко из гарата, докато стигнем до мястото, от където да излезнем, за да се качим. Излезнахме през врата, която по принцип стои заключена с верига, но беше отворена специално за нас, понеже сме голямо стадо чужденци. Личи си различното отношение към чужденците. Вратата, през която преминахме, освен че обикновено седи заключена с верига, точно до въртяща се врата, се охранява постоянно от полицай. Някой седи там постояно, за да охранява заключена врата, намираща се точно до отворена въртяща се врата.

В автобуса отново се настаних до Жоао. Пътувайки с автобус в Пекин човек има възможност да види повече от града, отколкото като се придвижва с метро. Хора и улици, град като град, бил той и двадесетмилионен мегаполис. Живеят хора в него.

Показвам тази снимка на хора и ми казват, че приличало на Зона Б-5. Приликата със софийски соц блокове е напълно случайна. Това, което не снимах, са жилищни комплекси, за които Жоао ми спомена, че са богаташки, че хората се изръсвали по милиони долари, за да ги придобият. Както може да се досети човек, търсенето на имоти в Китай е огромно. Жоао споделя опит от своите опити за работа с китайци. Съгласни са на всичко, „ей сега подписваме”, докато не извлекат от него всичката възможна полезна информация, и после не се обаждат. Имало и случай, когато му подписали договор с изчезващо мастило. Бил възприел подход „За повече информация, това е IBAN номера ми, обадете ми се по него”. Понеже споменах, че всичката информация, която аз им дадох, е свободно налична в интернет на английски, и ако имаха свободен достъп до интернет и владееха английски по-добре, щяха да могат да се учат сами на доста неща, Жоао ми каза, че освен всичкта тази полиция, която ми се набива на очи, имат и 100 хиляди души интернет полиция, които следят за всякакви недопустими материали в китайския интернет и ги премахват. Интернет свобода в Китай би довела със сигурност до китайска пролет, до отцепване на Тибет и други региони, до невъзможност на китайското правителство да наложи контрол, ако го изпусне върху разпространението на информация посредством интернет. Подозирам обаче, че вместо свободен интернет да доведе до китайска пролет, по-скоро ще се случи обратното, за интернет гиганти като гугъл и фейсбук Китай е един гигантски, милиарден неразработен пазар, до който те нямат достъп, и подозирам, че активно търсят начини да променят собствената си политика и услуги по такъв начин, че да станат приемливи за Китай и китайското правителство да ги пропусне през великата китайска огнена стена. И няма да се поколебаят да жертват част от правата и свободите на западния интернет потребител в името на тази цел.

Спряхме се обратно в хотела в Пекин точно колкото да оставим багажа, организирахме се с Джиорджио и още група италианци и един холандец да отидем да търсим сувенири. В група от италианци аз не съм най-приказливия и най-шумния, а това рядко ми се случва.

Не, нямам снимки, на които да не изглеждам като идиот или психопат.

На излизане от метрото пътниците трябва да си пуснат пластмасовия билет в слот на портала, за да излезнат. А Анджело се опита да си пусне картата за вход в хотелската стая. Това стана повод за забавление, докато той се мъчи да премине през портала, всички му се смяхме и снимахме. През това време аз забелязах висока, стройна, червенокоса и като цяло много готина европеидна мацка, но не успях да отида да я заприказвам, а може би трябваше.

Мястото, на което попаднахме, определих като пекинския Илиянци. Разполагах с половин час да обиколя сергиите и списък със сувенири, които трябваше да издиря. Търговците владеят достатъчно добър английски, за да примамват и мамят клиентите, а чужденецът е възприеман като ходеща торба с пари. Там се очаква да се пазариш, пазарих се за почти всичко, само за може би две неща приех първата цена, която ми казаха, но ставаше дума за дребни суми, под 10 юана, и понеже не ме бива много в пазарлъците, все пак изхарчих повече пари, отколкото възнамерявах. Понеже исках да се върна обратно с доста банкноти от по един юан, за да мога и такива да раздавам, беше ми хрумнала идеята да излъжа някой да му дам банкнота от два български лева срещу десет юана по един, с аргументът, че надали скоро пак ще види някъде български левве, а и 10 юана всъщност се разменят за 2,50 лева, но така или иначе вече бях събрал достатъчно юани на дребно. Попаднах обаче на една сергия, на която под стъклен плот ме гледаха едни 5 лева. Чак до там са стигнали, продавачката си ги пазеше като сувенир. Споменах, че съм от там и й предложих да ми размени 10 юана за 2 лева, но не се съгласи, тъй като за нея реално нямат стойността на 10 юана. Тъй като на сергията се продаваха разни „играчки”, аз реших, че най-подходящият сувенир за една дама ще бъде бокс.

Точно в уречения час бях във входа на обекта и след като се събрахме всички, се насочихме обратно към метрото. Понеже на входа на метрото също има скенери, след като торбата ми със сувенири премина през скенера, полицаят извади отвътре бокса и ми даде да разбера, че с това нещо не може да се кача в метрото и трябва да ми го вземат. Не бях особено доволен от факта, но все пак, when in Rome, има правила, налага се да ги спазвам, въпреки че и аз, и цялата група, се опитахме да убедим събралите се вече трима полицаи, че това е сувенир, и да ме пуснат с него. И тримата полицаи, които изглеждаха по-млади от мен (всъщност повечето полицаи, които виждах из Пекин, мъже и жени, ми се струваха по-млади от мен), само се усмихваха и казваха „Не, съжалявам, не може”. Понеже задържах цялата група, мислех си вече да приключа случая, като кажа на полицая, че му подарявам на него бокса, да си го задържи за себе си, халал да му е, когато Джиорджио му го взе от ръката, хвърли го в кофа за боклук, и, поне до колкото мога да разбера, ги запсува. Джиорджио също е живял дълги години в Китай. Тогава мислех, че полицията заслужава да им се вдигне скандал, сега не съм толкова сигурен. За мен е играчка и сувенир, те го третират като оръжие, тяхна работа. А и като се замисля, не знам как щях да го кача в самолета. Тъй че може да се каже, че това е глупава постъпка изцяло за моя сметка, докато полицията се държа максимално учтиво, при положение че аз реално съм нарушител, хванат в крачка. Докато се придвижвахме през станцията, холандецът отбеляза, че от цялата група най-нормалния човек бил луд. Не, не ставаше дума за групичката, която сме отишли за сувенири, ами цялата делегация. Попитах го кой ще да е този най-нормалния сред тази сбирщина от луди, която представляваме ние, той отговори – Анджело. А пък това момче колко е шашаво и каква е пиянка. Все пак, наложи ми се да се съглася. Със сигурност не мога да претендирам аз за тази титла на пръв сред равни, най-нормален луд измежду всички останали. Холандецът, чието име, уви, не запомних, е ентомолог, и беше уловил в едно малко найлоново пликче щурец и щял да си го препарира. Разбрах, че ако искл да си вземе жив, трябвало да улови поне двама, мъжки и женски, за да може да стигне обратно вкъщи с живи щурци.

Когато се завърнахме в хотела вече беше вечер, а в 22:00 трябваше да се кача на такси за летището заедно с Йено и Андреа, заедно щяхме да летим и за Москва с полет от 02:30, а после кой от къде е. По пътя на идване бях прекалено заспал и не се сетих да снимам това, но на връщане обратно към летището успях.

Пътят до пекинското летище е магистрала, а Китай си има тол система, за разлика от нас, и пропускателните пунктове изглеждат така.

В летището, докато чакам да си предам багажа за проверка, на съседната до мен опашка дочувам откъси от чужд разговор и думите „благодаря ти”. Някъде бях чел, че именно думата „благодаря” била определена като най-хубавата българска дума. Навеждам се и питам „Извинете, българска реч ли чух?”, да, оказа се, че съм чул българска реч, цяла групичка хора също са се насочили към дома през Москва. В багажа носех торба пълна с магнити за хладилник, а понеже навсякъде виждам, че магнити не може да се носят в багажа, вадя ги и питам предварително, тия ще създадат ли някакъв проблем и мога ли да ги кача. Взе ги един полизай и след като ги разглежда един по един в продължение на няколко минути, ми ги върнаха и ми разрешиха да си прибера в багажа, след което багажът ми беше приет и останах само с ръчния, една чантичка, в която нося само телефон, външна батерия и още разни дребни неща. Забелязах на много места, че има ограничение, че в ръчния багаж може да се носи не повече от една външна батерия до определена мощност. Преминавам през митнически и документен контрол и през скенери с ръчния багаж, и се оказва, че проявяват интерес към пауърбанка. И се оказва, че имам проблем, тъй като никъде на него не е отбелязана мощността му. Обяснявам, че съм летял с него на два самолета от София до Пекин, и че не виждам какъв проблем може да представлява, полицаят ми казва, че в София съм се качил на самолет с тази външна батерия съгласно нашите регулации, тука е така. Наложи се да приема тези аргументи, конфискуваха ми пауърбанка и се наложи да си продължа пътуването без него. Боксът го преглътнах, дори приемам, че беше глупава идея, но за пауърбанка бях готов да им се разсърдя и да не стъпя повече в Китай. Зрялото нещо в случая би било просто да го прежаля този пауърбанк, така или иначе най-вероятно е китайски продукт, но това не винаги съм аз. Всъщност в общия случай това не съм аз, и това е част от причината да ми е забавно през повечето време. Човек сам избира дали втори път да отиде някъде, където има опасност да се върне без всичките си лични вещи, с които е могъл да влезе. Но както и да е, халал да им е. И отново, длъжен съм да отбележа, че охраната на летището запазва добрите обноски, докато аз отново съм в ролята на нарушител. Външната батерия ми взеха, но при преминаването през скенера, когато трябваше да вадя всичко от джобовете, да свалям часовника и да оставям ръчния багаж, не искахада си свалям колана, за разлика от София и Шереметиево, където трябваше да свалям и колана.

Придвижвайки се до мястото си в самолета, този път Airbus A330, отново чувам българска реч зад гърба си и се обръщам с думите „Извинете, българска реч ли чуват ушите ми?”, и отново се оказа не друго, ами българска реч, кой би се досетил. Отново имах късмет да съм до прозорец, от дясно, излитането продължава да е вълнуващо събитие за мен, но след това през по-голямата част от полета през прозореца се виждаше една луна и пълна тъмница. Разпознах нощните светлини на Улаан Батор и на Иркутск.

Сега е време за малко географски факти. Часовата разлика между Пекин и Москва е 5 часа, самолетът ми излита от Пекин в 02:30 местно време и се очаква да кацне на Шереметиево в 05:30 местно време. Обиколката на земята по Екватора е близо 40 хиляди километра, земята извършва едно завъртане около оста си за малко под 24 часа, което ще рече, че периферната скорост на земята около Екватора е малко над 1600 км/ч. Посоката е от запад на изток. Споменах в началото, че това ще бъде от значение. Земята се завърта от запад на изток, и се открива пред слънцето от изток на запад. Пекин се намира близо до 39-тия паралел, а Москва се намира близо до 56-тия паралел. Ако перифернта скорост на земната повърхност на Екватора е малко над 1600 км/ч, а на Северния полюс се предполага, че е 0, то в частта от полета над Русия, където самолетът се движи в посока запад-северозапад, той се намира някъде на средата от това разстояние, където периферната скорост на земята би трябвало да е приблизително 800 км/ч. Всъщност, ако вземете дължината на който искате паралел, и разделите на 24, бихте получили периферната скорост, с която се движи земната повърхност около центъра на земята, съответно и вие с каква скорост се въртите около центъра на земята, ако сте стъпили на този паралел. Самолетът лети с приблизително същата скорост, също около 800 км/ч. Понеже не бях получил слушалки, или са ги раздавали точно в рамките на 30-те минути в началото на полета, през които бях успял да задремя, не гледах филм, но вместо това пуснах на дисплея пред себе си flight information, където можех да гледам в реално време данните за полета. За скоростта на самолета се даваха две стойности, едната от които е ground speed, другата е actual air speed. Земята не стои на едно място, докато самолетът лети над нея. Споменах по-рано, че светът се върти от запад на изток, но това означава, че когато летиш със самолет от запад на изток, дестинацията ти се отдалечава от теб, докато в обратната посока дестинацията ти се доближава до теб. Някой дали си спомня задачите по математика от 4 клас, в които кораб плава по Дунав от едно пристанище до друго и обратно с една и съща скорост, но в едната посока плаването е по-продължително, отколкото в другата, сещате се, че това е при плаването срещу течението, изчислете скоростта на течението. Така, светът може да се върти от запад на изток, но светът се върти в услуга на хората, които искат да вървят в посока от изток на запад. Бъдещето е на запад, и изтокът на там се стреми и иска да отиде. Не, още по правилно ще е да се каже, че географията и физиката благоприятстват сближаването на изток и запад.

Всичките тези неща до сега ги обяснявах всъщност като обяснение на един феномен. Линията нощ-ден преследваше самолета по петите със скорост малко по-голяма от неговата. Изгревът ме настигаше, докато над Русия зад самолета не се виждаше просветляване. Под самолета отново беше бяла покривка, така че нямаше много какво да се види, но имах възможност да наблюдавам най-бавния и най-продължителния изгрев. Астронавтите на международната космическа станция могат да наблюдават по 16 изгрева в рамките на едно денонощие, аз пък имах възможността да наблюдавам един застинал изгрев в продължение на няколко часа. Предполагам за хората, които летят редовно, това може би изглежда банално, но за мен беше особено интересно.

Полетът, освен за такива физикогеографски наблюдения, ми даде възможност и за размисъл и за рефлектиране върху приключението. Китайците може да са си поставили з цел Тайван до 5 години, Япония до 10, и световно господство до средата на този век, но това ще се случи само ако западът отслабне и позволи да бъде изместен. Китайците не могат да вземат от нас нищо, което ние не сме готови сами да дадем. Липсва им новаторски дух, нямат оригиналност, не могат да правят елементарни проучвания, правителството им ограничава свободата на достъп до информация, готови са и са способни да правят всичко, но чакат някой да им спусне отгоре какво да правят, чакат наготово да се сдобият с технология и ноу-хау, английският им, дори и на преводачите, не е на много високо ниво, не държат като че ли на чуждия език, разчитат китайския да измести английския като световен език, а цялата ми комуникация с китайците и с всички събрали се там хора от целия свят беше възможна заради английския език. Английският език има това достойнство, че е прост език, а езикът като средство за предаване на информация и обмен на идеи между хора, дори и най-сложните възможни идеи, се налага да е прост, лесен за овладяване и лесен за разбиране. Този, който говори на прекалено сложен език, рискува да остане неразбран. Китайците може да са любезни и възпитани, но това е така, докато им трябваш, иначе каточе ли са арогантни и вярват в своята manifest destiny на глобални хегемони в рамките на този век. Времето ще покаже, поживем, увидим. Но докато техните най-талантливи, способни и оправни с чужд език млади хора бягат на запад, подобно на тези в България, бъдещето няма да бъде тяхно. Както няма и да е наше. Трябва да се учим от китайците, защото те все пак полагат усилия да се учат от нас, това беше смисъла на събитието, което посетих. И все пак, наблюдавайки настигащия ме изгрев по пътя за москва, се сетих за популярнта песен на Red Hot Chili Peppers, в която се пее “The sun may rise in the East, at least it settles in the final location”. Ако Китай стане световен хегемон, то ще е защото западната цивилизация е достигнала до зенита си, след което следва залез, и е напълно в реда на нещата след залеза да изгрее друго слънце, което може да е китайското. Цивилизации изгряват, достигат апогей, после вървят към упадък и изпадат в разруха. Ако и те допуснат нашите грешки, чака ги същата съдба. Или ще допуснат съвсем различни грешки.

Самолетът кацна в 5:30 в Москва. Световният въздушен трафик всъщност работи като часовникарски механизъм, когато всичко върви по план. В Шереметиево нямаше много какво да правя, след като си бях открил изхода за полета към София, освен да щъкам насам-натам из летището. Не ме свърта на едно място. А и ако човек се озърта насам-натам постоянно, винаги ще му се спре погледа на нещо интересно.

Като например този вендинг автомат за космическое питание за утоляване на космический голод. Проверено в космоса! Не пробвах, в самолета се нахраних добре, а и при следващия полет пак щяха да предлагат закуска. Всъщност замислям се колко добре е замислена самолетната храна – компактна, питателна, лесна за транспортиране, точно това, от което се нуждае морният пътник.

Полетът обратно отново беше с Airbus A320, в сравнение с този от Пекин до Москва беше като кратка разходка, която завърши на Терминал 2 в София, където и завършва моето приключение.

А пък на следващата сутрин, понеделник, 11 септември, паметна дата, в която съм пуснал отпуск, за да имма време да се адаптирам отново към София, се събуждам в 6:15, 15 минути по-рано от обикновеното за работа, и гледката през прозореца в тъмното ми е непозната и няколко секунди се чудя къде се намирам, докато не осъзнавам, че лежа в собственото си легло.

Благодарности

За осъществяването на това пътуване трябва да благодаря първо на Венета Маджистрели, която ме открехна за тази възможност още миналата година, благодарение на нея се случи това да си прекрача толкова граници и да отметна от чеклист неща, които не бях правил.

На Джиорджио Маджистрели, че ми беше спътник и успя да ме опази предимно от собствената ми глупост и малоумие, което е винаги най-голямата опасност.

На Ан И Чан за нейната компания и че беше проводникът, посредством който можех да общувам с китайците.

На цялата организация на Второто бизнес пътуване до Таиан за чуждестранни експерти

Избрани новини

Leave a Reply